Menu

Биреният дух

Трябва да се внимава при избора на бира дали да е с пяна, колко да е пяната, дали да бъде обрана след като се напълни халбата? Да пиеш ли пяната или да изчакаш да се слегне? Въпроси, въпроси. Мислите, че се шегувам? Да, сигурен съм, че си го мислите, но след това, което ще ви разкажа, няма да си го мислите повече. Един ден се събрахме с приятели в една бирария. Приятно местенце, уютно. Поръчах си аз една бира. Както обикновено с пяна. И започнах да си пийвам, не празнувах Св. Валентин а приятелчето си Трифон, той никога не ме подвеждаше. Говорихме си с приятелите, имаше и нови лица, с които се запознах. Беше приятно. В един момент момчето до мен възкликна.
– Абе я си виж халбата.
Погледнах и на нея се мъдреше духче. Вдигнало ръчички и отворило уста. Пяната се бе оформила като идеален призрак. В този момент келнера се появи. Носеше салата и като видя халбата ми, за малко да я изпусне от ужас. Изгледах го.
– Има ли нещо, което да те притеснява?
– О не нищо, всичко е точно госпожице, много съжалявам.-погледна ме със съжаление.
– Какво му става на този?-учудено попита момчето.
Направихме няколко селфита на духчето. Пратих едно на един приятел.
– Ти какво, яд те е че ти свърши бирата ли?-отговори ми.
– Абе не виждаш ли духчето? Не е ли сладурско?
– Ааааа вярно, напила си се и виждаш духа на бирата!
Засмях се. Ами смешно си беше! Духа на бирата. Щом се сетя и ми ставаше смешно. Забравих за случая и излязох да разведа кучето. На връщане имах странното усещане за нещо предстоящо. Прибрах се вкъщи и си легнах уморена.

Сънят беше меко казано странен. Сънувах как пия бира и от нея излиза дух той се уголемяваше докато стигна до тавана. Бе твърде сюрреалистично за мен. Засмях се. Той се смръщи и изрева срещу мен. Звукът бе смразяващ. Хвана ме за ръка и се гмурнахме през нещо като тунел. Озовах се в същата кръчма като тази, но мебелите бяха сякаш сложени наскоро. Беше преди много време, усещаше се. Един човек си пиеше бират, когато един келнер се приближи, подхлъзна се на разлята бира и се бутна в него. Човекът се задави и закашля. Келнерът не реагира, защото бе паднал и ударил сериозно. Беше в безсъзнание. Никой не се намеси. Агонията се бе изписала на лицето на давещият се също както на духчето от халбата. Широко отворена уста и смразяваща маска на ужас застинала завинаги във вечността. Той се обърна към мен сякаш ме провокираше:
“- Ще се засмееш ли сега?” От тялото се отдели дух. Същият като този стиснал ме здраво за ръката. Гмурнахме се през тунела и излязохме малко по нататък във времето. Една компания се бе събрала и пиеше бира. Когато на една от чашите са появи духчето от пяна също като при мен. Сладко а? Да сладко изглеждаше. И всички там също се смяха, дори келнерите и останалите от заведението. Обаче нещата не завършиха добре за този, на който му се появи пяната. След три дена един от компанията резервира маса за след два дена и компанията отново се събра. Тогава човека получил духчето отново си поръча бира. И се задави. И каквото и да направиха нищо не можа да го спаси. Той изпадна в кома. Духът ме преведе през времето още няколко пъти и тази случка се случваше всеки път през точен период от време.

Събудих се обляна в пот. За бога що за сън? И сега какво “Кръгът” ли ще се случи с мен? Нямаше смисъл да го мисля. Но пък от друга страна до сега не бях се интересувала от духове и все пак тази случка ме накара да се замисля. Можех ли да направя нещо? Всъщност да. Можех. Просто нямаше да си поръчвам бирата по същият начин. Да но другите правеха точно така и събитието се повтаряше отново. В болниците в момента колко хора в кома имаше, поне 5? Реших да проверя. Отидох в библиотеката.
– Може ли да ви попитам за . …
– Да кажете?
– Ами интересуват ме съобщения във вестниците за хора изпаднали в кома докато са били в заведение. И най-вече информация за първият такъв? -изтърсих аз с въпросителна интонация.
– Нима?-жената на която трудно можех да определя възрастта, доста запазена изглеждаше ме погледна над очилата си.- и защо ти е?
– Правя едно проучване.-усмихнах се извинително.
– Това заведение да не се казва ….-тя спомена името на бирарията. Онемях. От къде за бога можеше тя да знае освен ако…:
– Някой друг е поръчвал тази информация нали?
– Да, умна си.-продължи тя.-дано на теб помогне.
– Какво искате да кажете?
– Това се случва на всеки 10 години.-имаме от последният път събран архив за следващият случай. На мъжът от преди, не му помогна. След време и той изпадна в кома. Всеки един от тях е още жив. Е … полужив.-тук тя въздъхна.-Дано откриеш нещо, което аз или другите, които го проучваха не успяха.
Тя пусна една бележка и натисна един звънец. След пет минути се появи един неин колега и стовари на една от масите купчина с папки.

Седнах като взех най-долната. Корнелий Малинеров. Леле какво име. Имаше една голяма статия за него. Беше първият такъв случай. Никой обаче не бе поел вината, заведението бе ново, управляваше се от братовчеда на кмета, бе на ключово място и хората харесваха цените и обстановката. По това време на деня нямало много хора. Корнелиус обичал да си бъде в това сепаре по това време, за да не го закача никой. Бил саможив, не обичал да говори много. Пиел си там определена марка бира с пяна точно до върха на халбата, без да минава отгоре. Винаги оставял точна сума бакшиш. От заведението го уважавали, защото бил редовен и не правел проблеми. По това време просто нямало човек, който да го спаси след като сервитьорът бил припаднал. Какъв е бил проблема обаче? Не можех да разбера. Разрових се в папката и там изпадна бележка от редактора, че заведението не отговаряло изцяло на изискванията при строежа си. Подът бил хлъзгав. Било заложено на красотата, не на сигурността. Това обаче било потулено. Дали никой не бе забелязал това наистина? Мъжът имал семейство установих от последваща статия. Всъщност наистина последната за него. Дали ако …? Реших да прегледам и другите папки. Оказва се че имаше подробна информация. Всеки изпаднал в кома поръчвал една и съща бира като починалия със също толкова пяна. Но никога не повтарял тази поръчка отново. Реших да пробвам. Отидох в заведението.

Поръчах си същата бира и по същия начин като господин Малинов и ухилено изгледах келнера. Донесоха ми я:
– Извикайте управителя.
– Нещо не е наред ли?
– О не бирата си е наред.- ухилих се аз и отпих смело. Ако бях права нещата щяха да проработят и аз щях да се отърва от “Проклятието на Биреният дух” както го наричаха по вестниците. Ако не … е веднъж се живее.-просто го повикайте.
– Разбира се госпожице.-кимна ми той.
Управителят се забави, но пристигна. Не бързах за никъде. Бях отпуска все пак.
– Какво ще желаете?
Изкуствената му усмивка ме накара да се ухиля още по-широко.
– Тук преди 60 години един човек е починал, един господин със интересно име. – Управителят се втрещи.
– Няма такова нещо.- изшумоли гласът му. Не обичам да ме лъжат. Усмивката ми стана по-широка, но погледът ми се вледени. Човекът се сви под погледа ми.
– Аз … такова.-изглеждаше така сякаш се опитваше да се скрие в сакото си. Аз изглеждам като миловидна девойка, но когато някой пробуди звяра в мен и подуша кръв, хвърчат глави. И това винаги личи от погледа ми. Това нещо винаги ми е било полезно в работата.
– Наясно съм, че ти не можеш да ми помогнеш господинчо. Но нямаше как да поискам среща с собственика на заведението от келнера нали?.-аз отпих от бирата. Духчето отново бавно се оформяше от вътрешната страна на халбата. Отпих още веднъж и още веднъж наблюдавайки го как се поти. Изчаквайки нарочно. Изпих и последната глътка.
– Това познато ли ти е?-Духчето зяпнало го гледаше и сякаш се подиграваше на притеснението му. Човекът пребледня.
– Келнерът, който работеше на Св. Валентин тук ли е?
Управителят само кимна.
-Извикайте го.-Келнерът се появи почти веднага след обаждането на шефа му. То пък един шеф. Той ме изгледа и изгледа халбата.
– Но как сте … – и млъкна.
– Как съм тук?.- преглътна сякаш устата му бе пресъхнала и кимна.
– Да, не съм в кома, разгадах нещата, духчето е човек на навиците и иска тези му навици да бъдат уважавани. Аз това и направих. Вие от ваша страна не уважавате клиентите си. Оооо, я не ме гледайте с тези възмутени физиономии. Ти.- посочих управителя.-веднага ми осигури среща с настоящите собственици. Ама като казвам веднага това значи от днес, за днес ясно? Довечера. Иначе утре ще има интересни заглавия по новините и не ме интересува, кой на кой е син, сват или на булката брат. Ясно?- Управителят ми кимна. Изпитах лека жалост към него, но тя ми мина бързо. Не я заслужаваше.

Излязох от заведението след като оставих визитката си. Останалата част от следобеда се отдадох на сънища. Духът ме посети в тях, но този път не рева срещу мен. Сякаш усещаше, че искам да му помогна и уважавам изборите му. Той беше различен, аз също нямаше как да не го харесам. Към 17:00 телефонът ми звънна.
– Може ли да говоря с Мирабела Войникова?
– Говорите с нея.-отговорих официално.
– Моля заповядайте след час в нашето заведение да решим проблема.
– Разбира се, със собственика говоря нали?
– Да госпожице.
Бързо се облякох и хванах такси. Стигнах, там 10 минути по-рано, където един приятел ме чакаше. Единственият, който знаеше за случая в подробности. Обадих му се преди да тръгна.
– Влизаме ли?.-кимна към вратата той.
Само кимнах и заех нападателна позиция влизайки вътре. Имаше доста хора. Беше препълнено. Заведението беше хубаво а и бяха направили ремонт на пода след трагичният случай, но това не извиняваше собствениците за тяхната небрежност. Скръцнах със зъби и влязох през въртящите се врати. Един келнер ме посрещна и попита за името ми. Казах го и той ми махна да го последвам. Минахме покрай вторият етаж и се качихме на третия, за който и не подозирах, че съществува. На вратата имаше охрана. Препречиха ми пътя.
– Само вие можете да влезете.
– Нима? Виж какво горило с акъл на амеба. Искаш ли да изгубиш работата си? А това ще стане в момента в който си излезна от тук заедно с моят приятел и се обяда да пуснат файловете от пощата ми по различните вестници, списания и онлайн издания. Как ти се струва?-изгледа ме лошо. Аз го изгледах с хладнокръвен поглед без да ми мигне окото. Гледахме се така известно време, но аз не отстъпих. Той кимна и отвори вратата. Двамата пристъпихме вътре. Стаята беше тъмна, с бар и едно голямо сепаре. Там седяха двама мъже.
– Госпожице … – усмихнатата му физиономия се смени като видя Димитър.
– Необходимо ли е да присъства той.
– Той си има име. И да необходимо е. Аз съм жена. И не че ме е страх от вас, но предпазни мерки не са излишни.
– Добре.-усмивката му изчезна.-да приключваме. Колко искате?
Усмихнах се. Тези печелеха добре. Но не това бе целта ми. Ако им вземех парите до края на живота ми щях да пия една марка бира по един и същи начин и ако марката фалираше … е тогава трябваше да се откажа от бирата , но май-това не бе помогнало на предишните изпаднали в кома. Луксът надничаше от всеки ъгъл. Плюшени дивани, модерни дървени маси и бар. Позлатени лампи. Е, схванахте картинката.
-Аз ли? Аз не искам нищо освен да изпием по една бира с вас.
– Само това ли?
– За сега. – Поръчах на келнера от познатата ни вече марка ала Бирен дух с пяна до ръба и изчаках те да я изпият. На Димитър само му поклатих глава, когато той посегна към студената халба. Бирените духчета се появиха и на двете чаши на собствениците. Те се втрещиха.
– Какво направихте, за бога.
Ухилих се. Духчето бе решило да ми съдейства.
– Знаете какво следва нали?
Кимнаха едновременно.
– Тогава съберете тази сума.-и аз им подадох сгънат неподписан чек.- Като кръвнина и я платете на останалите живи родственици на Корнелий Малинеров по равно.
– Това са много пари.
– Тогава приятен живот. Колкото ви остава от него.-усмихнах се хладно и станах посягайки към чека.
– Изчакайте, вие ще искате ли нещо?
– Нищо, освен стандартни разходи за адвокат и за преживени морални щети но те са твърде малко като сума.
Спогледаха се.
– Съгласни сме.

И двамата се подписаха. Кимнах. Усмихнах им се и излязохме от стаята. В заведението се чу триумфиращ вой на някой освободен от веригите си. И сякаш нещо се изтръгна от мен излитайки нагоре. Леко подскочих дори. Депозирах чека в банката на следващият ден. А на по-следващият по новините гръмнаха заглавия: „Пациенти се събуждат след мистериозна кома „ и други подобни. За това следващият път когато решите да игнорирате Св. Валентин внимавайте да не ви отмъсти с някой Бирен дух. Бъдете нащрек.

Снимки: Аз. Благодаря на М. за вдъхновението.

Аз съм един от съоснователите на този сайт. Занимавам се с писане на разкази и статии. Моите теми са архитектура, изкуство, литература, мода и много други. В един момент в живота си реших да пиша и от тогава не съм спрял.

No comments

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.