Menu

Мичико Kакутани преводи на български език през 1984

От Ваня Тодорова

Човешкото съзнание винаги историзира.

Историята е разказ, литература и ако в литературноисторическия контекст на комунизма през XX век, искаме да разберем идеологията, ще вземем текстове, които не съдържат комунистически убеждения, които наблюдават отстрани. Животът в обществото приема поредица от поведенчески норми, а смущаващото за социалния живот на комунизма е двойнственността на културата, на живеенето.

В идеологическата заплаха за книгите в този период на тоталитарен режим, за мен бе неочаквано да открия ексцентричността на двойствения им характер – два преводни текста на Мичико Kакутани, една от водещите литературни критички на New York Times, в броеве на списание „Служебен бюлетин“ от 1984 г. Издаван от Центъра за литературна информация при Съюза на българските писатели, забележете, предназначен да запознава членовете на СБП с творби на писатели, литературни критици и изследователи от несоциалистическите страни, в известен смисъл отразява литературния живот на съответните страни.

Броевете на „Служебен бюлетин“ в годините от 1983, 1984, 1985-та, съдържат изключително любопитни текстове, ако си послужим с реплика на участничка от документален филм на Би Би СиИзгубеният свят на комунизма“ (2009), идват да покажат, че добрите неща, които са съществували са били предназначени „само за шепа от населението, малко хора са имали достъп“.

В „Литературно писмо от ЛондонМичико Какутани в Интернешънъл Хералд Трибюн, разказва за английското книгоиздаване, което тогава излиза от три годишната си най-тежка криза от петдесет години насам. Предстоящите авторите с нови заглавия са – В. С. Причет, Уилям Тревър, Салман Ръшди, Шайва Нейпол, Дейвид Лодж, а писатели като Айрис Мърдок, Антъни Поуел, Д. М. Томас, Малкъм Бредбъри, са в листата на бестселърите, покрай исторически романи и биографии за кралското семейство. (Имената на писателите са запазени от превода в статията.)

Мичико Какутани отделя внимание на издателите, затрудненията и впечатлението им за идващото интересно поколение писатели със своя автентичност. Мартин Еймис, Иън Макюън, Джулиан Барнс, романисти с неприлични теми, с безпристрастно писане и изтънчена проза. Към тях прибавя и Казуо Ишигуро, Тимоти Моса и др.

Ето какво четем в страниците на статията за Салман Рушди (издаден у нас за първи път през 1999 г. със „Сатанински строфи“). Салман Ръшди, например едва намери издател за „Деца, родени в полунощ“. Навремето неговата редакторка му казала, че ще бъде щастлива, ако се продадат 2500 екземпляра от книгата му. След като спечели Букър Прайз за 1981 година, романът се появи в листата на бестселърите и от него бяха продадени 30 000 екземпляра с твърди корици. Успехът позволи на Ръшди да напусне службата си в рекламния бизнес. Очевидно той е едно изключение. Общо взето, за един писател на романи е по-трудно да си изкарва прехраната в Англия, отколкото в САЩ“.

Очевидно мярката за американския стил за успех има за свой еквивалент най-престижната литературна английска награда “Букър“, която определя хода на нещата за победителя – широко обществено признание и по-големи продажби на книгата му.

Когато се сравнява английския с американския роман, се подчертават различията в стила, отношението към света и самочувствието на авторите, предубедеността. Посочва се, че в английските романи има сдържаност на изказа, сбитост и ирония.

Писането за англичаните се приема за даденост, наследено от традициите на аристократичната представа, че всеки добре образован човек пише изящно. Това е част от обяснението за безпристрастния професионален подход и издаването на романи в кратки срокове на такива плодотворни английски писатели като Греъм Грийн, Айрис Мърдок, Антъни Бърджес и В. С. Причет, което е твърде смело за американския стандарт. Да се пише роман между седем и десет години, както правят Сол Белоу, Уилям Стайрън и Норман Мейлър „е нещо, почти нечувано в Англия“. Също така, в английската литература се акцентира над познатото и личното, избягват се митологичните теми от големи политически и социални проблеми.

„Хората в Англия са по-малко амбициозни по отношение на това, което могат да постигнат в романа“, казва Иън Макюън. „Никой не храни големи надежди за написването на големия английски роман. Човек „произвежда“ роман или сценарий – това е занаят“.

„Тъй като Америка дръзко се превръща във все по-голяма империалистическа сила, съществува тенденция на нея да се гледа като на напълно преуспяла в културно отношение, за разлика от други страни. Този възглед вероятно ще претърпи промяна“, думите са на Карл Милър, редактор на „Лондон Ревю“.

С дистанцията на времето, сравненията между американска и английска литература е по-скоро опознаване на култури.

Любопитно е да се прегледат издания на историческите общества от минали исторически периоди, финият шрифт на времето.

В крайна сметка бъдещето на поколенията се определя и от социалния опит на историческото минало.

 

Текстът е осъществен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески инициативи“ за 2020 година.

No comments

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.