Menu

Сфумато, апокрифи

от Ваня Тодорова

 

Никъде няма този мирис на театър като в старата сграда на „Сфумато“.

На необработено дърво дъхаво, задъхана сцената сякаш е била там от векове.

Тъмното му пространство, плътността на думите навътре към себе си и отвъд метафизичното битие на човека.

В спектакъла „Апокриф“ на режисьора Иван Добчев, прочит на български апокрифи, древни вярвания за живеенето на човека в предиграта, актриса разказва за цветето „срамниче“ – бяло по средата с червено. Ще дойде време, в което червеното ще се свърши в цветето, в света срама на хората отиде ли си, ще свърши и самия свят. Колективна метафора за паметта и живеенето (срама като морално прозрение и виденията за края на човека, въздействието на цивилизацията)…Сън и екзистенция, в която не съществува граница в една изгубена традиция…

Апокрифите, „вехтозаветни“ народни предания, имат свое място, свое литургично действие в разказите за отвъдното, Бог, душата, небето. Абстрактността на дуализма в свой страх. Идеята хората да се свържат с вечните сили с това, което ги е събирало в Бога, вярата им. Имат архетипна функция и съдържат божествена представа за Този, който ги създава и чрез сакралното трябва да защитава справедливостта, а тя е винаги с повече тежест на оня свят. Истории за страха, който нараства по Пътя, поверия за неща невидими, които все упътват този свят към другия и не е за вината, а за съденето, греха…

Миналото се уплътнява непоколебимо с митичното.

Като застинала лава хаотична, началото е от хаоса, човека изгражда себе си от митовете (с многобожие), където боговете са съответни на човешките желания.

Апокрифите са изградени от символи, Бог е единоначалие, Бог е стихналите човешки страхове.

Човек се формира от измислянето на собствените си неспокойни представи, съчинява, измисления образ за себе си се помни по-вярно също като преживяванията…Странно е, че човек е с „опит“ на прасвят, а е с „напусната“ съдба. Не свободната воля, а мисленето, че е сраснал със съдбата и концепцията за неизбежната орис го водят…

A всъщност не е ли целия ни живота отражение на нашите възходи и падения…

Докато разглеждах апокрифите между християнството и езичеството и архетипната фигура за единство на Бог, се замислих, дали историята на човечеството е история на миграциии, преселения, смесване на култури и народи видими в градовете им или е преди всичко история на религиите…

В една от картините на Иван МилевРазпятие“ (1923 г.), макар и да има характерната за художника меланхолия, сякаш свързва земята със света отвъд с необозрими хоризонти, начала, трудно е да се каже къде започват и къде свършват в това поетично въображение, също като случайността…

Представлението „Апокриф“ може да бъде гледано в YouTube канала  на Театрална работилница „Сфумато“.

 

Текстът е осъществен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески инициативи“ за 2020 година.

No comments

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.