Menu

Лица, Тя

от Ваня Тодорова

„От една страна, любовта е волево отношение на човек към човека. От друга страна, като че ли тя е нещо, което ни се случва, което пада върху нас.“ Цочо Бояджиев, Владимир Градев, Калин Янакиев, Георги Каприев.

Калин Янакиев: Обаче аз бих възразил на това, че любовта е волево отношение и бих се съгласил, че тя е екстаз, тя е излизане от мен и полагане в другия, защото волево аз трудно мога да се влюбя.

Георги Каприев: Аз искам обаче да защитя все пак думата волеви. Не в смисъла: сега аз искам да го направя и ще го направя, а точно ако говорим за ἔκ-στασις, за излизане от тукашното ми, за излизане извън него. Да, ама аз излизам. Тоест аз съм този, който казва: ти, и аз съм онзи, който казва: ето ме. В този смисъл тук имаш волеви компонент, от който не можеш да избягаш.”

Из „Професорско каре: Любовта. Портал Култура

 

С различна страст може да се чете един и същи текст.

Странна двойка са Антонен Арто и Карол Буке на празната сцена. Писмата му до Геника, казва тя, са с особен ритъм, създадени да се четат на глас. Поезия вдъхновена от представите на Арто за една жена, сюрреализма…

Обзема Я непоносима тъга и си тръгва по средата на представлението.

Писма адресирани винаги до една и съща жена.

(не)Тя

– Внимавайте, подът е мокър…

Жената последва с поглед другата жена, която прибягва с обувки на висок ток и не се обръща, но й се струва, че кимва. Вратата чак сега със заглъхването гласа на Карол Буке се затваря. Излизаш и оставяш отворено, затворено, без да мислиш и когато се огледаш, разбираш, че каквото и да си направил е вече късно. Светът винаги се представя от белези и следи, тези, които оставяме…

Продължава да почиства, но мислите й са другаде – нищо не остава завинаги, не бива да се тревожим за нещата, следите, които оставяме – тя е на едно място и на друго едновременно.

Дъждът от часове вали с накъсани линии от вятъра.

Двете жени никога няма да узнаят, че някъде има маслена картина в галерия – есенно утро и сцена от улични паважи  – жена помита тротоар с гръб към друга жена, която току-що я отминава с обувки на висок ток…

Усещания

Без значение е редът на нещата, драматичното действие ще последва неизбежно в този момент или следващ. Ако сме определили жената психологически, преди историята да е започнала, ще знаем, че Тя, подобно на това, което ще прочетем в “Никомаховата етика” на Аристотел постига представа за себе си чрез Другия или Лакан ще напише по-късно, че Аз-ът винаги е в полето на Другия. В търсене на идентичности…Един от важните начини да търсиш себе си е в тази пукнатина, между пропуските на нещата, там в малките несъвършенства…

 

Желнието е желание за нещо неназовимо

Меланхолична емоция на светлината разполовява стаите, стените от пода до тавана са с книги, навсякъде книги, поетичността от четенето с години, обложки на филми на Алмодовар, Фелини… Купчина стари вестници, свещници. Последни лъчи на ноемврийското слънце отразяват лицето върху снимката на лавица между скорошно поставени книги – мъж с пура, зад него древна и есенна Равена, отбелязано е, времето е трудно да се определи. Това е само едно изображение, а в него история, живот…

Денят се изчерпва.

Какви следи оставят спомените в своето отсъствие…

С известна предпазливост излиза на терасата в желанието за отдалечаване от стаята, книгите. Като че ли е в ноар, изоставен от отчаяние филм и едновременно зашеметена, духа на човека като драматичен ефект е навсякъде.

В погледа й насреща смътни хризантеми, от другата страна неоново кафене, музикално магазинче с плочи, на витрината странично подпрян портрет на Харуки Мураками в рамка, сякаш оставен за малко…

Дъждът се е върнал.

Моменти като този са твърде редки, когато събира себе си, лицето си, Тя…

На малката масичка кутия за пури (приближава), запалки, снимки…

„Ексцентричността на двойнствената природа.“ Почерка му върху бележка за филм на Франсоа Озон.

Тя не прави нищо, чака в тъмното…

“Обичах себе си в нея“, ще каже, без да се замисли в какви нюанси е всичко в този момент…”Пътуваш със себе си, откриваш за себе си разни неща, това е ход, ти вървиш, развиваш се, оставил съм книги там, при това какви, които съм открил в този момент, тогава, защото човек се развива, като в онези три романа на Фокнър, ти виждаш човека как се променя в хода на нещата – в началото е един, в края друг, не е като на театралната сцена изскача нещо, което не е било дотогава…”

 

Тя

„Странно е как с хората изчезват и местата…

Забравяме, че в избледняването крехкостта е магия, която осмисля всичко…Нещата не могат да се изгубят, заличат“, мисли Тя, докато налива чаша вода от мивката. „Освен по символен път, в образите…”

Беше сънувала, че спи с есенни листа, нищо друго няма наоколо освен цветността им и в ръката й риба-змия…

 

 

Текстът е осъществен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески инициативи“ за 2020 година.

No comments

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.